*   *   *

Изгубен, намерен, никакъв, прашен,
прокажен, наперен, тих и опасен,
от беден , по-беден и много богат,
вървя със усмивка сред прашния град.

Аз вия от болка и тихо крещя,
но след уговорка мога да спра,
сънувам те тайно и плувам лениво,
в море от целувки безкрайно красиво.

Събирам мечти, редя ги в класьори,
след туй ги продавам чрез хитри пласьори,
танцувам за дъжд и те каня на гости,
разбра ли, нещата колко са прости?
 
 

БЪДЕЩЕ В КЛЕТКА
/Когато сънуваш кристална муха/
 

Това ли са наште луксозни творения ,
Години погълнали в мечти и летене ,
Това ли заслужиха стоте поколения ,
В очите им лумва пламъка гневен.

Сапунен мехур, кристална муха ,
Пластмасов лимон , сърце в стъкленица ,
Стоманена челюст , въздишка една ,
Нефтена пяна , глинена пица.

Финнобезсрамни ретролъжи ,
Мъртво дихание , прах , тишина ,
Пясъци черни , остри скали ,
Пушек отровен , бледа луна.

Хора-роботи , призраци сиви ,
Липса на чувства , трева , кислород ,
Паяци атомни , зловещо лениви ,
Куполни клетки , изгубен живот.

Реките са мъртви , рибите също ,
Пингвини и китове , палми , лиани ,
Живеем в ковчези , събрани нагъсто ,
Не хора , а плъхове , хиени и врани.

Погубихме всичко , погубихме разума ,
Живеем в удобства , но се нервираме ,
Копнеем за вярата , слънцето , въздуха ,
И даже любов , все по-трудно намираме…
 
 

АКО МОЖЕХ

Ако можех да изчезна,
някога като "Титаник",
ти не ще останеш верна,
ще намериш своя странник.

Ако можех да преваря,
първо падащо листо,
по врата ще те погаля,
без да зная за какво.

Ако можех да премина,
през Китайската Стена,
без случайно да загина,
в някаква си там война.

Ако можех да не слушам,
новините от деня,
дето дупките запушват,
за съдбата на света.

Ако можех да те имам,
всеки миг и всеки час,
от любов не ще загина,
и ще вярвам в тебе аз.
 
 

ВЪЗДЪХВАНЕ

Отново безлична, измъква се старата седмица,
по някакъв стар неписан закон,
и гледаш с тъга в едно Рафаелово копие,
небето е мътно над твоя балкон.

Кога ли най-сетне ще проумееш,
че нищо не може да спре звучния ритъм,
след делника ти сив и бездушен,
като торпедо след тебе политам.

И някакъв сън, страстен и силен,
опитва да върне вярата в мен,
навън пак вали - небето ридае,
едва ли не целият свят е ранен.

Не мога да дишам, повярвай не мога,
отпускам се пак във фотьойла без сили,
денят си отива и знам ще си кажем,
всичко което дълго сме крили ...
 
 

СЪНИЩА ИЗМАМНО ПЪСТРИ

Не искам аз да съм мъдрец ,
посягайки към теб със пръстите ,
но виждам белия прашец ,
върху червилото от устните.

Ти спря във моето сърце ,
прозрачно сива самота ,
напук на злите духове ,
мечтаеш някъде в ноща.

Спринцовки , хапчета и дим ,
разнищват те и те унасят ,
един копнеж неотразим ,
сънят кошмарен те отнася.

А някъде се чува влак ,
изсвирва глухо в тишината ,
отваряш си очите пак ,
и се завръщаш на Земята.

Проклинаш мрака разярена ,
със свойте уморени устни ,
сама сред Слънчева система ,
и сънища измамно пъстри.

От студ съцето ти се свива ,
но ти спокойно само спи ,
ръката ми ще те завива ,
лети със кралските орли.
 
 

КОГАТО СЕ ВЪРНЕШ

За да простреляш луната ,
Трябва добре да се целиш ,
Да предизвикаш съдбата ,
Някакъв шанс да намериш.

Твоите блянове светли ,
В блато от мъка потъват ,
Искаш да търсиш късмет ли ?
Или така ми се струва.

В царство подземно отлиташ ,
Бродиш сред прашни пустини ,
В мрачния свят ти се скиташ ,
Сиви са твоите години.

Ти някой ден ще се върнеш ,
За да довършиш творбата ,
Близък човек ще прегърнеш ,
И ще затвориш вратата.

После ще плачеш щастливо ,
И ще празнуваш победи ,
Върху лицето красиво ,
Ще плуват спомени бледи.

Ти ще забравиш кошмара ,
И ще избършеш сълзите ,
Пак ще избухне пожара ,
Вътре в юмруците свити.

Ще ме дариш със тъга ,
Ще ми отхвърлиш поканата ,
И ще ми махнеш с ръка ,
А как се обичахме двамата …
 
 

ФАВОРИТ
/ СРЕЩУ ТЯХ /

Когато ти откриеш, че си изгубил всичко,
когато всеки "мозък" с трясък се разпадне,
ще гледаш с поглед блудкав на щастието лично,
съдбата е мръсница, която ще пропадне.

Не вярвай в нищо близко или дори далечно,
не искай да ти казват лъжи и комплименти,
очаквай от живота да те измъчва вечно,
той просто е съставен от сложни компоненти.

Дори да те проклинат без видима причина,
ти остани звезда - пророк в кошмарна зима,
дори да ти поставят отрова във кафето,
ти ги презирай скрито, красиво и проклето.

Води войната бавно, коварно и тотално,
опитай се да бъдеш безспорен фаворит,
сред пушеци се люшка планетата овална,
не е ли все едно да си умрял или убит.

Кавгата ако свърши и ти не си разкрит,
най-леко потули се, във розов дим обвит,
повярвай във успеха и в думите кристални,
за да живееш вечно с мечтите нереални.
 
 

ЛОВЦИ НА ХОРА

Един залязващ юлски ден,
една безумна ловна песен,
скимтящо гладно диво куче,
във бляскав транс стоя унесен.

Почти прозрачно стъклено поле,
говореща ранена птица,
изгубено в метрото мъничко дете,
и варваринът станал рицар.

Трапеза пълна с мъртви нрави,
петте девойки глухонеми,
заглъхва изстрела забравен,
пред нейните очи големи.

Любов и вино, скръб и вярност,
стрела и лък стоят пред мен,
не вярвай в никаква случайност,
дори ловецът е ранен.

Камата гърлото пронизва,
и той, и тя, и ние с теб,
гепардът раната облизва,
аз вярвах в нейния късмет.

Обичах я като богиня,
отново изстрел и отново кръв,
във пропастта гори колата синя,
а утре ... пак ще бъда пръв.

Навред кръжащи лешояди,
една китара с мощен звук,
седмина скитници сред клади,
ловецът стар със своя внук.

Ще викам аз със цяло гърло,
не искам повече стрелба,
едно писмо със мъка пълно,
и пак стоя сред самота.
 
 
 

ТОВА Е ВЪПРОСА

Да бъдеш търсен и да можеш,
да бъдеш нещо невидимо,
да имаш чист кристален мозък,
да криеш своя таен стимул.

Да плуваш в океан от сълзи,
да гледаш със очи на птица,
да бъдеш със рефлекси бързи,
да можеш вечно да си рицар.

Да искаш хълм от диаманти,
да газиш кръвни врагове,
да бъдеш с многото таланти,
да мразиш злите богове.

Да дишаш сочна атмосфера,
да гълташ утринна роса,
да бъдеш в мъничка афера,
да водиш някой за носа.

Да чупиш земните рекорди,
да късаш кактус без бодли,
да бъдеш сред планети горди,
да имаш замък и пари.

Да можеш да не се замисляш,
да носиш полза и пребъднеш,
да искаш или да не искаш,
да бъдеш или да не бъдеш.
 
 

ПИСМО ЗА НЕЯ

За теб се сетих, хей така случайно,
не знам дали ще пусна туй писмо,
но ако стигне, прочети го тайно,
а после, моля те, на ситно скъсай го.

Аз бих те разпознал от поглед птичи,
не вярвах, че ще тръгнеш толкоз скоро,
миришеш цялата на "Нина Ричи",
и пушиш ти от скъпото "Марлборо".

Тъй ден след ден, година след година,
живея и се чудя в ред ли съм,
ти искаше да имаш златна мина,
а аз стоях и гледах като пън.

Дочух наскоро в Пловдив те видели,
съпруга ти бил мухльо, но доцент,
край вас две дребосъчета вървели,
наричайки стотинката ни цент.

Знам имаш "Мерцедес", стои си той в гаража,
на работа се мъкнеш със трамвай,
не исках толкоз нагло да го кажа,
не сте щастливи, ти това го знай.

Аз днес по улиците сам си тичам,
довършвам си писмото и за край,
със послепис:"Аз още те обичам!",
забравен, твой приятел ... Николай.
 

ЧУЖДА ЗОНА

Грубо в мозъка ти влизат,
ужасите на деня,
те сърцето ти пронизват,
и разбиват ти съня.

Ти си в зона на сумрака,
горд, потаен, мълчалив,
никой теб не те и чака,
целият си бледосив.

Търсиш свой невидим двойник,
в някой замък пълен с прах,
и наричат те разбойник,
и треперят те от страх.

Клопка хищна се затваря,
слепи птиците кръжът,
после всичко се повтаря,
търсиш своя светъл път.

Твоите подвизи велики,
ще потънат в океана,
и в пустини мразовити,
ще мълвиш една закана.

Като пъргава пантера,
ще изчезнеш от Земята,
ще приключи таз афера,
без една сълза пролята.
 

ФАЛШИВА РЕАЛНОСТ

Един слепец върви по моста,
със бавни крачки в полунощ,
той знае правилото просто,
не е желан един неканен гост.

Студен проливен октомврийски дъжд,
ловците на звезди се будят,
дузина хапчета изпити наведнъж,
и никого не ще осъдят.

Ще спрете ли коварни мисли,
ще спрете ли кошмарната стрелба,
взривен е спътника измислен,
да се опитаме да върнем любовта.
 

УБИВАЙКИ

Аз гледах ви с презрение и мъка,
аз мразех ви от все сърце,
вонящи дрипи, форма скъпа,
ще помня вечно онова лице.

Горях, разлагах се, възкръсвах,
убивах хора и за тях скърбях,
със бластера си вещици разкъсвах,
и вечно чувах тихия злокобен смях.

Дебели нерви, твърда крачка,
недействащ мозък, зверски студ,
забравен отпуск, вид измачкан,
безумен поглед ... просто луд.

Една прекрасна малка фея,
приятен мирис, сексапилен вид,
затуй си мисля и се смея,
и чудя се дали съм жив или убит.
 
 
 

ТРЯБВАШЕ

Може би всичко е безсмислено,
но аз трябваше да превъзмогна страха,
аз трябваше да заблестя...

Може би всичко се повтаря,
но аз исках да владея и горя,
аз исках да бъда обичан...

*   *   *

Очите и омайващо блестяха,
тя беше част от божество,
след битката огньовете горяха,
защо ли всичко свърши, да защо?

Парцаленият тигър се промъква,
сред папрати, лиани и бамбук,
дори и той е мъничко помръкнал,
но гордо стъпва, като че напук.

И пак я виждам в нереалност,
покрита с виолетова роса,
една разочароваща потайност,
и вечната ухаеща коса.

Среднощна буря, дива и жестока,
и лутащи се седем сенки,
пак виждам, че цената е висока,
най-лоши са отличните оценки.

Сега е друго всичко се променя,
пак гледам снимките през сълзи,
след време ще я видя, ако смея,
иконата с рефлекси бързи.

*   *   *

Може би вече напълно изгубих разсъдък,
но аз трябваше да рискувам,
аз трябваше да спечеля ...

Може би имам повече врагове отколкото приятели,
но аз трябваше да забравя всичко,
аз трябваше да остана в играта!
 
 

ВРЕМЕНА НА РАВНОСМЕТКИ

Понеже се съвземам от тежка преумора,
понеже се завръщам от ядрения ад,
бих искал да заплюя вратата на затвора,
и ако пак съм беден да стана по-богат.

Бих искал да разкъсам сочните и устни,
да отмъстя за онзи твърде кратък срок,
защото на Земята има хора гнусни,
вярващи във някакъв умопобъркан бог.

Защото и звездите блестящи на небето,
понякога угасват зад облаци червени,
това е за сълзата пресичаща лицето,
изляла се от радост в очите и големи.

Това е за рефлекса при първата ни среща,
и за момчешката ми луда свобода,
спомен от момента в който влезе нещо,
в моята обърканозамаяна душа.

Спомен от онази серия успехи,
в която все печелех приятели големи,
когато бях облякал рицарски доспехи,
и нямаше след боя мъртви и ранени.

Когато се замислям, все нещо не достига,
за да се върне всичко, тъй както си го знам,
приятелски сега животът ми намига,
и ако пак съм малък, аз ставам по-голям.
 
 

ЕДНА ЛЮБОВ

Мой ангел бял, аз толкова те чакам,
и будя се отчаян посред нощ,
а срещите отлагам и протакам,
за някой съм добър, за други лош.

Една любов, все още неродена,
една любов, кой знае за кога,
една любов, все тъй непохабена,
една любов, тъй чакана ... една.

Ще мине време гръб ще си обърнем,
ще се покрием с капчици роса,
ще мине време нещо ще се сбъдне,
дали не ще е приказка това.

Не знам изобщо колко си ми близка,
забравих вече нощите със теб,
напук на всичко, пак ми се прииска,
да бъдеш моя вечно занапред.

И всички стари, хубави богини,
във мен събуждат истинска любов,
ще минат бързо нашите години,
но аз не бях за тях съвсем готов.

Една любов, аз вечно ще я пазя,
сред хилядите падащи звезди,
дори да имаш някаква омраза,
спомни си ти ... и после ми прости.
 
 

ТОЗИ ФИЛМ СЪМ ГО ГЛЕДАЛ

Този филм съм го гледал отдавна ,
Даже няколко пъти , един подир друг ,
Влюбен бях в героинята главна ,
Тя бе моя , но замина със друг.

А сега съм някак си празен ,
Злобен , тъжен и много ревнив ,
И градът ми е скучен , сив и омразен ,
А преди ми изглеждаше толкоз красив.

Два живота в едно междучасие ,
Заковани с ръждясъл пирон ,
За мен е мъката и това си е ,
Станах мумия на фараон.

Тези няколко мили ваканции ,
Ще ги помня завинаги аз ,
И не искам от тебе гаранции ,
Най-добре е сега да се върнеш у вас.

Нямам сили , без глас останах ,
Стига ми толкоз , филма завърши ,
Няма начин , до тук я докарах ,
Да ти казвам сбогом , през сълзи.
 
 

ТАНЦУВАЙ МАГЬОСНИЦЕ МОЯ

Танцувай, магьоснице моя,
с изгарящи грешни зеници,
танцувай в дъжда сред пороя,
със черните пясъчни птици.

Червеният цвят на луната,
отронва прозрачно кълбо,
във мрежа на паяк се мята,
увяхващо цвете едно.

Подай ми ръката си нежна,
спаси ме от този кошмар,
тук властва лъжлива надежда,
тук всеки етюд е пожар.

Отронва се капка кристална,
и пада сред блатната шума,
магьоснице, моя, коварна,
аз чакам твоята дума.

Мъгла, после гръм и секунда,
в коята времето спира,
светкавица крясва безумна,
а после всичко замира.

Танцувай, магьоснице моя,
дочаквай поредния плен,
танцувай в дъжда сред пороя,
не мигай и гледай във мен ...
 
 

ПОСЛЕДНИЯТ ЧОВЕК
/ ТОВА Е НАШАТА ЗЕМЯ /

Събудих се в дъждовния сумрак,
отправих слисън поглед във нощта,
и питах се като голям глупак,
това ли беше нашата Земя?

Е, явно спомените не прощават,
какво се случи във ноща последна,
сънувах хора дето преценяват,
кой ще спечели битката поредна.

И тез безумци в ритъма на светлината,
броят звездите, за да ги убият,
войната като насекомо във главата,
ги кара да не я закрият.

Барутен дим?То беше толкова отдавна,
сега сме нови, много по-ефектни,
а сляпата симпатия е бавна,
тя заличава трудове столетни.

Стените падат с мощен трясък,
не се живее в таз горещина,
животът няма време и за крясък,
със рязка болка секват всички сетива.

Останах сам в овъгления свят,
това е просто потресаващ шанс,
тук няма вече беден и богат,
витае в мене тъжния романс.

Докосвам близостта, държа се здраво,
не давам мъката да ме погуби,
но пробивът боде в очите право,
и тласка ме към стъпки луди.

Откривам нов ден сред развалините,
и роза с цвят на вишна си представям,
тя просто е пропуснала войните,
аз признаците на живот долавям.

Във мен пулсират пак любовни знаци,
вървя по ивицата пясъчна унесен,
тук няма нито миди, нито раци,
но ясно синята вода си има песен.

А аз я слушам сам на този бряг,
страхът ми от летенето изчезна,
дали ще се повтори всичко пак,
ще чуя ли човешка дума нежна.

Това все пак е моята Земя,
видях следи във пясъка изстинал,
това все пак е нашата Земя,
единствено живота е заминал.
 
 

ИСТИНА

Когато аз открия, че съм отново жив,
когато силен вятър косите ми развее,
за мен ще е живота петорно по-красив,
ще мога всичко после пак да проумея.

Когато в миг усетя, аз топлите и устни,
и танца на звездите стане по-безумен,
не ще си спомня вече за номерата мръсни,
отново ще се чувствам тотално нежно влюбен.

Сняг, слънце, дъжд и вятър, отлитащи сезони,
ще заличат във мен тъгата и плача,
но някой ще остане и ще ме запомни,
защо ли този някой да не бъде тя.

Провал и самота, компютри и роботи,
походка на египтянин и ядрена война,
нещастен вик за помощ, пари и Хугеноти,
дамата в червено и мъка в любовта.

Откъснато от блузата почтипрозрачно копче,
музика, момичета, спътници, планети,
дузина минзухари завързани във снопче,
последната целувка и падащи комети.

Фалшива, бледа, тъжна, скърбяща нереалност,
и изгледа на пъстър неоромантик,
ще обожавам вечно нейната потайност,
с преданността на някой набожен фанатик.

Броени дни, провал и пак надежди,
очаквайки часа за всичко или нищо,
придържайки се пак към папагалските одежди,
небето в тоз ноември е просто адски чисто.
 

РЕВАНШ

Една пропита със тъга червена роза,
останала в един отдавна мъртъв свят,
една квадратна капчица психоза,
и варварския химн останал недопят.

Кървяща утрин в края на април,
градът осъмва с трупове покрит,
човешки смях в истерия глупаво избил,
петна от кръв, метро и шепот скрит.

Боецът с кожени лъщящи дрехи,
стоеше с каменно изстинало лице,
любов и ревност, дразнещи успехи,
и тръпнещо с игла прободено сърце.

И всичко заради едно момиче,
невярващо във нищо на света,
това безумство толкова прилича,
на някакъв роман за любовта.

Затваряйки очи видя ги той отново,
разкъсани човешки същества,
срутени сгради, късчета олово,
и най-накрая таз проклета тишина.

Той умъртви града отнел му радостта,
не се замисли за невинна кръв,
разнищи нагло своята съдба,
нали все пак ще бъде вечно пръв.

Любимото момиче се показа,
сред пламъци и светлосинкав дим,
отекна изстрел - череп смазан,
тя отмъсти за своя град любим.
 
 
 

ВОЖДЪТ

Ти спираш със замръзнал дъх,
във тази толкова студена нощ,
не вярваш, че ще можеш пак,
да се запазиш като вожд.

Ловуваш без да знаеш как,
броиш последните комети,
и губиш се във тъмен мрак,
там в телевизора ти нещо свети.

Със лоша слава ще те помнят,
онез големи, странни барикади,
а чудото на любовта ще грее,
и всички вечно ще са млади.

Рефлекса няма да умира,
сред пламъци и виолетов дим,
чрез живата молитва се намира,
на виещия вълк страха незабравим.

Аз знам, че само ти ще ми помогнеш,
да се държа и продължа напред,
и ако някога все пак побегнеш,
май ще изгубя моя стар късмет.

Във армия или във клада,
пак ще възкръсна с изглед нов,
отхвърлям всякаква награда,
за всичко отначало съм готов.
 
 
 

ПО НАЙ-БЕЗУМЕН НАЧИН

Когато всичко свърши, ще го забравя бързо,
когато всичко свърши, ще бъда нов човек,
когато някой каже, че нямам вече въздух,
аз ще възкръсна сам в един забравен век.

Аз ще напомня, че дишам и мога,
и ще забравя дълбоките рани,
но ще остане вечната злоба,
във пъклени мисли, в издраскани длани.

Безмълвно ще ме гледат деца от епруветки,
безмълвно ще натякват за някакъв закон,
и гледайки с усмивка на старите си сметки,
аз ще препускам сам на диамантен кон.

Не искайте поличба и гниеща досада,
или хипнозата на неоромантик,
не си мислете, че е толкоз лошо в ада,
защото чувам вече последния ви вик.

Една червена роза, стъпкана в праха,
и две слънца със свой зелен отблясък,
вампири във съня ми, нощите, страха,
момичета, пустини, мрак и пясък.

Стрелбата пак започна през мъгла,
а ние се целувахме сред клади,
но някак много странната съдба,
забрави ни в горящи барикади.

Не знам къде сме и защо сме там,
не знам дори и колко е часа,
но пак усещам странен плам,
и пак познах аз на богинята гласа.

Умора ме обхваща, но не спирам,
заради теб, ще продължа докрай,
защото аз не искам да умирам,
защото силно те обичам ... знай!
 
 

В КАПАН

Това не бе последната ти грешка,
това бе някакъв безсмислен ход,
това е моята поличба тежка,
това е моят рицар станал роб.

Със крясък ще пропадам като сянка,
блуждаеща по нечия стена,
ще жертвам финногордата осанка,
като наивник лъган в любовта.

Клепачите за миг се приближиха,
окото се затвори и замря,
невидими стрели ме поразиха,
и остри болки в дясната страна.

По улиците просто никой няма,
градът е днес един голям капан,
от нищо пак съм в центъра на драма,
и лошо е, че нищичко не знам.

Руши се бавно клопката в която,
прекарах аз стотици дни,
и нежността дарявана богато,
със времето и тя се изпари.

Щурмувайки със неоромантизъм,
законите на гнилата система,
ще се опитам в разпра да не влизам,
и точно мястото си да заема.

Клепачите отново се разтварят,
усмивка топло те огрява пак,
и думите които се повтарят,
огряват силно мътния сумрак.

Това не е последната ти грешка,
това не е дори и празен ход,
напук на завистта човешка,
ще вярвам в тебе цял един живот.
 
 

МАУГЛИ

Той погледна нежно своите сиви братя,
вълчият му поглед хитро заблестя,
някъде наблизо сам върху скалата,
старият Акела тихо изръмжа.

Някак странна беше тази нощ луната,
джунглата замря в гъстата мъгла,
черната Багира го докосна с лапа,
ала във очите и напираше тъга.

Бавеше се доста тоз Съвет последен,
никой не отронваше дума или звук,
и Чоекът който беше тук доведен,
чувстваше се пак свободен като вълк.

Тигърът бе мъртъв, селото сразено,
само лешояди виеха се там,
вече мъж бе станало жабчето зелено,
КА стоеше тих, скрит и умълчан.

Всичко бе решено, тръгваше си той,
глутницата губеше своя брат-Човек,
кучетата пак се готвеха за бой,
и един Закона бе му като лек.

Мечката Балу, вече полусляпа,
близна леко рамото му със език,
сивите му братя тъжно заръмжаха,
някъде се чу, агонизиращ вик.

Джунглата посрещаше новия си ден,
тигровата кожа приказно се лъсна,
биволът Рама, див и разярен,
бясно през клисурата стадото препусна.

Шир Хан е безмълвен, Закона победи,
рухна във селото камъка последен,
хиляди смарагди, кобри и ками,
слонове танцуваха, своя танц последен.

Всичко тук изчезна, всичко се забрави,
тръгва си накрая и Човека-вълк,
грешката си стара вече той поправи,
но във своите мисли, ще остане вълк.